Днес ще ви разкажем за Добри Немиров – български писател и общественик, един от създателите на късия психологически разказ и психологическия роман в българската литература, съосновател и председател на Съюза на българските писатели в периода 1937 – 1940, основател на пенсионния фонд на Съюза на писателите и на фонд „Йордан Йовков“ за подпомагане на талантливи автори, масон. Преди да напишем каквото и да е по-нататък за него правим уговорката, че макар и да не е роден в Русе, заради годините, които той прекарва тук, градът изгражда неговия творчески почерк и авторът остава завинаги свързан с него. А сега, нека започнем…
Зад псевдонима Добри Немиров стои името на Добри Харалампиев Зарафов. Почти веднага след неговото раждане в Тутракан през 1882 година семейството му се установява в Русе и поради тази причина повечето му биографи споменават Русе като негово родно място. Тук той учи в седмокласната гимназия, но след като завършва пети клас се налага да прекъсне. Семейството няма повече възможност да плаща за образованието му и той започва работа като писар. Макар и извън училище, момчето усилено се самообразова и обстойно чете българските, руските и западните класици.
Немиров е известен с многото си таланти, които са допълнително насърчавани от вуйчо му Митю Петров, който по това време е актьор и виртуоз на много музикални инструменти в Букурещ. Момчето изпитва силен интерес към музиката и успява сам да изучи нотно писане и да овладее свиренето на цигулка, която заема от приятел. Изявява се и като живописец, скулптор и актьор. Когато през 1898 в Русе се формира театралният кръжок „Виктор Юго“, Добри Немиров е един от първите актьори и често участва и в сценичното оформление на пиесите.
За първи път използва псевдонима си през 1902, когато започва да публикува разкази в периодичния русенски печат. През 1905 се мести в София, където започва да сътрудничи на списание „Демократически преглед“, „Из нов път“, „Българска сбирка“ и други. Издава първата си книга „Разкази“ през 1912 и тя бързо му печели славата на талантлив белетрист. През 1913 Немиров става съучредител на Съюза на българските писатели.
Първата световна война и неговата служба във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“ бележат периода на израстването му като личност и творец. Под влияние на западните философи Ницше, Шопенхауер и Вунд той започва да създава в творбите си дълбоко обосновани образи на герои, в чиято психика се случват съдбовни обрати вследствие на трагично развили се обстоятелства. През 1923 Немиров пише повестта „Бедният Лука“, която е и най-известната му творба, филмирана през 1979.
До 1918 работи като библиотекар в Българско книжовно дружество и Министерство на благоустройството. През 1925 с негово съдействие в Русе се учредява „Дом на изкуствата и печата“, за чийто почетен член е избран. Създател и ръководител е на театър „Студия”. По това време Немиров, заедно с Дечко Узунов, Елин Пелин и Асен Златаров, се включва и в създаването на Съюза на приятелите на филма. Основава пенсионния фонд на Съюза на писателите, а в периода 1937-1940 е и председател на самия Съюз на писателите. Създава фонд „Йордан Йовков“ за подпомагане на талантливи автори като парите за него са дарени лично от неговия приятел от детските години Жак Елиас. Става член на масонска ложа.
Немиров е много популярен и четен за времето си. По-голямата част от критиката приема романите му като продължение на романите на Иван Вазов, а „Братя“ е определян като втори връх в българската литература след „Под игото“. През 1936 му е връчена Кирило-Методиевска награда на фонд „Берлинов“ за цялостно творчество, като нейни носители са били само Елин Пелин и Йордан Йовков. По една или друга причина обаче, някои приемани за авторитетни за времето си критици не харесват писателския му талант и той дори не е споменат от Пантелей Зарев в „Панорама на българската литература“. Въпреки това произведенията му са популярни сред хората и творчеството му се изучава в училище до 1944.
Твърди се, че Немиров е бил изключително интелигентен човек, хуманист с тънко чувство за хумор, общителен, духовит и желан събеседник. Той поддържа идеята за културното сближаване на България и Румъния. В началото на 1930 посещава Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа в Южна Добруджа, която по това време е все още под румънска власт според Солунското примирие от 1918 година. Там той се среща с местното население и става на практика посланик на българската култура сред хората там.
Добри Немиров умира в София през 1945. Поради идеологически причини след смъртта му въпреки важното си вилияние върху изграждането на българската култура и наред с много други български автори и общественици по това време, той е умишлено пренебрегван и в крайна сметка почти успешно забравен.
Но ние помним и уважаваме обществениците и творците ни, защото знаем, че с творбите си те описват историята ни, разказват миналото ни и ни помагат да разберем предишни епохи, в които не сме преки участници. Не е случайно, че политиката и идеологията през четиридесетте години на 20-и век са премахвали спомена за тях и са искали бъдещите поколения да не ги познават, но все пак това е тема на друг разговор. Искаме само да кажем, че много от тези, които са премахнати от учебниците и лицето на земята по това време са ни помагали да изградим националното си самосъзнание, създавали са чувство на принадлежност в нас, давали са ни увереност и сила да търсим и отстояваме достойнството си като българи, помагали са ни да съхраним културата си. Защото как иначе бихме могли са запазим нещо, което не знаем, че някога сме имали?
Източници
1. Произведения от Добри Немиров
2. Уикипедия
3. Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе
4. ПресТВ
5. Интервю с Добри Немиров през 1930г. (сп. „Гласове“)
6. Свободата
7. Лира
8. Литернет
Отказ от права: Снимките, използвани в статията, не са собственост на този сайт.
