Със съдействието на Дженифър Атанасова
През 1981 румънският химически завод „Верахим“ в град Гюргево започва работа. Некачествените инсталации и прекомерното му натоварване става причина за системното изпускане на хлорни съединения в атмосферата до дванадесет пъти над допустимите норми. Ръководството на Българската Комунистическа Партия (БКП) не предприема никакви мерки и не коментира проблема с румънската страна – за да не наруши добрите съседски взаимоотношения. През това време обаче за жителите на града всекидневието се превръща в борба за оцеляване. 
Анализите показват интензивно обгазяване до 72 дни годишно. Броят на регистрираните заболявания на дихателната система за седем години нараства двойно. Увеличава се и броят на децата, родени с увреждания. Детската смъртност в града е 2 пъти по-висока от средната за България. Близо 20 000 души напускат Русе. Всички сигнали за екологичната заплаха над Русе в периода 1984-1986 са засекретени. Комунистическото правителство в Румъния отрича да има проблем. 
На 23 септември 1987 година БКП в Русе събира стотици ученици на десетгодишна възраст на площада в центъра на града за приемането им в пионерската организация. Въздухът е синя мъгла. Пред строя са наредени линейки. Медицински екипи оказват първа помощ на припадащите деца. Никой обаче не отменя събитието.
Това става и причината Цонка Букурова, Вяра Георгиева, Дора Бобева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Велкова – шест достойни жени, работещи като технически ръководители и помощници в районите за изграждане и поддържане на озеленяване в Русе, да организират първия в страната екологичен протест по време на комунизма. Интересен факт е, че поради страха от репресии, те се заклеват пред Библията, че ще останат заедно в това начинание докрай, което им помага да запазят смелостта си. 
На 28 септември 1987 година 500 души се събират, за да проведат мирен протест пред Партийния дом докато Окръжният комитет на Българската Комунистическа Партия заседава там. Представител на Партията излиза пред демонстрантите и ги уверява, че вече са взети мерки за прекратяване на обгазяването – нещо, което обаче се случва едва четири години по-късно.
Мълчанието в местната преса обаче е нарушено. Излиза статия във връзка с последиците от хлорните атаки и демонстрациите на населението. Въпросът намира и национален отклик след като в „Литературен фронт“ и „Стършел“ са публикувани материали за обгазяването на града. От 9 декември 1987 до 22 януари 1988 русенски художници правят тематична изложба „Екология – Русе 1987“, която е отбелязана от всички големи софийски вестници. В резултат БКП започва преследвания на организаторите на изложбата и пропаганда за тяхното разобличаване сред жителите на града. Заради бездействието на властта, колкото и организаторките на протеста да се опитват да запазят протеста като граждански, той започва да приема и политически характер, след като на сградата на вестник „Дунавска правда“ неизвестна ръка написва „Долу БКП“. 
На 10 февруари 1988 времето е ясно и обгазяване към момента няма. Стотина майки с колички, се събират пред сградата на общинския съвет на БКП. Броят им бързо нараства на 2,000. В този ден в града е членът на Държавния съвет и бивш министър-председател Гриша Филипов, който уверява протестиращите, че обгазяване няма. Точно след демонстрацията обаче гъста синя мъгла се спуска над града. Разярените майки отказват да се разотидат и да вярват на пропагандата. Гражданският и екологичен протест от този ден остава като Протестът на майките с количките. 
Режисьорът Юри Жиров от екипа на студио „Екран“ към Българска Телевизия снима филма „Дишай“, който изиграва голяма ролята в последвалите събития. След прожекцията му започва масово записване във възникналия „Обществен комитет за екологична защита на Русе“, който е и първата дисидентска организация у нас. Русенският комитет на практика обаче не успява да осъществи никаква дейност. Съдът отказва да го регистрира, Държавна сигурност привиква на разпити участници в протестите, оказва натиск върху членовете му и принуждава учредителите му да се откажат от действия.
През 1991 година производството в завода „Верахим“ е окончателно спряно.
Докато помагах с изготвянето на тази статия, изгледах филма „Дишай“. В наши дни, когато почти не съществуват невъзможни неща пред едно зряло гражданско общество в името на общото благоденствие, достойните думи на тези жени и майки звучат все едно са от настоящето. Колко ли страх е имало в душите им преди да се изправят лице в лице с тоталитарната машина? Колко ли отчаяни заради безсилието си са били? Колко ли ярост са изпитвали поради лъжите и липсата на информация от страна на Партията-Майка, та да предизвикат публично нейните водачи? Тяхната смелост ме изпълни с уважение. Мога само да се надявам доблестта и достойнството да намират все повече място сред нас.
Източници:
1. Документален филм „Дишай“
2. „Новите стари истории“ – Обгазяването на Русе през 80-те години
3. Как Живков остави Чаушеско да трови Русе
4. Анатомия на един граждански протест в България в края на социализма: случаят „Русе“
Снимките, използвани в статията, не са собственост на този сайт.