Приключения из Северните земи на Поломието
От Демиджа
„Природен парк „Русенски Лом” е разположен на 20 км южно от гр. Русе и носи името на река Русенски Лом – последният десен приток на река Дунав. Обявен е за защитена територия през 1970г., а общата му площ е 3408 хектара.“ ни информира прилежно официалният туристически портал на България, но в последствие се оказва, че „Русенски Лом“ е много повече от това.
Назъбени отвесни скали, покрити със зеленина и див люляк обграждат реката още на входа на природния парк и създават усещането, че си на път да се потопиш в приключение, което ще те върне назад във времето и ще ти разкрие тайните на това място. Усещането за мистичност се засилва още повече щом се озоваваме пред Ивановските Скални Църкви. Не случайно манастирският скален комплекс е обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Изсечени високо в скалите помещения, които природата и усърдни човешки ръце са дълбали в името на вярата. Запазените стенописи са цветни и живи, сътворени от видни майстори и доказват за важността на това средновековно духовно средище.
Пресичайки р. Русенски Лом и продължавайки по пътеката покрай скалите разбираме, че скалните църкви са само началото и далеч не единственото чудо на този край. Избуяла растителност, многобройни птичи песни, още скрити и не толкова популярни скални църкви са на път да бъдат разкрити. Не пропускаме нито една от тях: Кръщалнята, Господев дол, Св. Теодор. Гледките, които се откриват горе са прекрасни: снагата на р. Русенски Лом се вие лениво в ниското, „обкичена“ с цветя и зелени треви от двете й страни. Пчелите жужат щастливи и мирише на зелено и пролет. Душата ти се разтваря и неусетно запяваш песни от детството, които вятъра разнася далеч из пролома.
Експедицията продължава смело напред. Защото сега е моментът да съобщим, че този път приключението ни е с кауза: да помогнем на активистите от местното сдружение „Вело-Русе“ да разчистят вело-пътеката край реката. Всички се борят с избуялата растителност, сформират се екипи за бързо реагиране и рязане на клони и такива, които събират след тях. Кипи усилен труд, но и много веселие и смях, който прави работата спорна и лека.
Така неусетно минава денят и е време за заслужена почивка. Групата ни се отправя към близкото село Кошов, в което ни чакат гостоприемни домакини, чудно вкусна вечеря, и много, много уют. Когато първите звезди се показват на небето на отсрещния хълм се открива чудна гледка: много бройните овчи стада се прибират от паша и цялата върволица изчезва в пещерата над овчарника. Само хлопките им се чуват в далечината иззад огромната паст на пещерата, която сякаш ги е погълнала.
Следващият ден отново е свързан с почистване, но преди да се захванем с това, отиваме до укритието за наблюдение на птици над Кошов. Лешояди не виждаме, но затова пък гледките отново са на ниво. Небето се е свъсило и е оловно сиво, но въздухът е свеж и обещава прекрасен пролетен ден. Започваме с чистенето на пътеката, която обикаля средновековния град Червен. И не след дълго се озоваваме пред първо препятствие: полуразрушен дървен мост, който трябва да преминем, за да стигнем до подстъпа към една скална църква. Единствената, която е на територията на средновековния град.
Преминаването е успешно, но не и разчистването. Теренът е стръмен и силно обрасъл, което не спира групата ни, която някой оприличава на „японски багерчета“ или „дървояди“. След като сме набрали скорост и в ломската джунгла е направена широка просека се оказва, че това не е правилния път към църквата. Споглеждаме се потни и уморени. Някой се изхилва и след секунда дружният ни смях оглася околията. Продължаваме напред. Нова скоростна отсечка, на която предлагаме да поканим някой да среже лентичката. И този път сме на правилното място, което категорично си заслужава усилието. Голяма овална ниша в скалата, на която се виждат допълнително направени жлебове за дървени порти, запазени стенописи и издълбани трапецовидни ниши в пода. Видно е, че никой от години не е стъпвал тук.
Време е за културен туризъм. Разглеждаме средновековния град, останките от църкви, кули и величие, за което сега можем само да слушаме. Поредна порция гледки и вече е време за раздяла. Не искаме да си тръгнем от тази странна земя, Поломието – има още толкова много за откриване: пещерата Орлова чука, Нисово и тамплиерското гробище, още скални църкви, още пътеки за почистване, още и още и още…отеква в съзнанието по обратния път… и така до скоро!
Снимките, използвани в статията, са собственост на този сайт.
На дядо ти виното
от Римохит Вокеж
Дъжд. Кал. Село. Спирка за автобус. Чакане.
Възрастен, обрулен от живота човечец с ватенка, галоши обути върху плетени терлици и червено вино в пластмасова бутилка от кока-кола и закичена мартеница се приближава към мен. Наоколо мъртвило, все едно Четирите конника на Апокалипсиса току що са минали…
– Добър ден! – поздравявам усмихнато.
– А, то си е ебало майката… – беше отговора и отпи от бутилкатa.
– Защо така? – питам.
– Селото умря… – отговаря той и пак отпива, закашля се и се изплюва.
– Не съм сигурен, снощи бях на паметниците ви и беше пълно с млади хорa.
– Да, но всичките, които си видял, са само за празниците. Всички сте в чужбина, говорите езици, знаете как се работи с компютЕр.
– Аз бях в чужбина, но се върнах.
– Една птичка пролет не прави, моето момче…Искаш ли да опиташ от на дедо си виното?
Kак да откажа. Хубаво вино, домашно направено с чувство…
– Хубаво ти е виното.
– Аз знам че така ще кажеш – всички харесват моето вино, но на мен ми е кисело. Нямам с кого да го споделям вече… Идва ти автобуса. Сполай ти, младеж!
И бавно си тръгна, така като се появи. Дори не си казахме имената.
Снимките, използвани в статията, не са собственост на този сайт.
Накратко за този сайт, града и още нещо
Много е изписано за Русе, за неговата Средновековна история и решаващата роля на жителите му по време на съпротивата срещу Османската империя през втората половина на 19-ти век. Още повече информация може да се намери за превръщането му в двигател за бурното развитие на България от началото на 20-ти век до Втората световна война—период, в който градът процъфтява заради навлизащата през него западна култура и архитектура, като оттогава до днес той става известен под името Малката Виена. И все пак, сред многословните описания, почти нищо не е казано за уникалната атмосфера на този невероятен град, за неговата история през последните години, за музикалните и културни събития, които се провеждат там, нито пък за неговите жители от скорошното минало и в наши дни.
Което е и една от причините, поради които исках да създам това мое, виртуално място в Интернет, посветено на Русе. Жителите на града винаги са допринасяли по специален, макар и някак едва доловим на повърхността, начин за облика на града. Упорити, със силно изявено мнение, често граничещо с инат, те въплъщават това, което ние, българите, обикновено наричаме гордост. Като част от северното население на една нация, чиято хилядолетна история и геополитическо местоположение на три континента са допринесли за шарения ДНК материал, който всички споделяме, жителите на града винаги са заставали с гордо изправени глави. Понякога, лично на мен, тази неотстъпчивост, граничеща с надменност, ми се е струвала напълно излишна; в други случаи—откровено глупава. Въпреки това, готовността да отстояваш така безпрецедентно мнението си, по колкото и невероятно маловажен въпрос да е то, винаги ми е било познато и ме е карало да се чувствам у дома си.
Познавам доста хора от Русе: родителите и близките ми, приятелите ми от детинство и от гимназията; съседи, приятели на моите приятели и семейни приятели. Някои от тях, в това число и аз самата, напуснахме града преди години, за да се установим в други градове в страната или чужбина. Други опитаха да живеят в столицата или чужбина, след което се върнаха отново в Русе. Какъвто и да е изборът им, аз го уважавам. Изборът на тези, които живеят в Русе, и на тези, които не го правят. В първия случай, защото вярвам в техните таланти и възможностите им да се реализират навсякъде, но въпреки това са избрали да останат и да отглеждат децата си там. Вторите, защото те направиха своя избор и защото от личен опит знам, че поне в началото този избор не беше лесен.
Ако говорите с местните хора, много от тях биха ви казали, че Русе е лишен от динамика, че няма какво да се прави там и че икономически той изостава от почти всички средно големи градове в страната. Вярно е, че в нощта на общинските избори в края на 2015 година, Русе дори не беше споменат в прогнозните резултати вечерта на изборния ден, нито пък имаше репортажи от там на живо по БНТ—не и докато резултатите не бяха на 99.98% официално потвърдени на другия ден. Това, което искам да ви кажа обаче е, че чалга концертът, проведен дни след това—събитието, което се очакваше да е едно от най-големите на всички времена предвид и новата спортна зала, където беше планирано да се проведе, се оказа всъщност един провал на всички времена. Вместо да запълни капацитета от 10,000 души в залата, там се появиха едва 300. Причината, уви, не е точно фактът, че хората в Русе не слушат чалга, а по-скоро това, че билетите (с максимална цена от 13 евро) са били много скъпи. Нека не забравяме, че през юли 2015 цели 5,000 души присъстваха на концерта на Лили Иванова, когато максималната цена на билетите беше цели 7 евро повече от тази за чалга концерта. Това точно имам предвид, когато говоря за непукизма на русенци. Да, чалгата си има свои фенове, но хората просто не се впечатляват от лъскавите чалга звезди. Ако те не искат да харчат парите си за нещо, няма и да го направят, дори и ако Обама трябваше да дойде и да посвири на гусла онази вечер. С удоволствие и злорада усмивка потривам ръце при мисълта за победата в тази битка, макар и стилът на Лили Иванова да е далеч от любимия ми. При цялото ми уважение към някои колеги, тъй като те наистина са много умни и забавни момчета и искрено ги харесвам, аз ненавиждам чалгата от дъното на душата си заради пътя на стремглавото опростяване, по който тя води както родителите, така и техните деца.
Май е време да продължа с писането на следващите страници. Това е първата ми публикация, при това може би не най-добрата. Имам много идеи за този сайт и има още много неща, които могат да се направят, за да стане той полезен за всеки, който би поискал да посети града или просто да прочете мислите на един местен жител. Искам да направя това поле за изява както на английски, така и на български, да добавя допълнително съдържание по страниците—като цяло процес, който тече от един-два месеца насам. Искам да обрисувам града такъв, какъвто го познавам и виждам всеки път, когато се прибирам—истински красив град, вибриращ със своята история, трептящ със своите проблеми, обзет от отмалата на горещите летни вечери, скован от студ през зимните сутрини, с пълзящата мъгла на всеки хладен ден, с мечтите, стремежите и делата на хората, които живеят там—град, в който можете да се влюбите. Дали ще го харесате или не, зависи изцяло от вас. Но не бъдете сигурни, че сте опитали, докато не сте пробвали да го видите през погледа ми.
Снимките, използвани в статията, не са собственост на този сайт.